Latest topics
» Да броим до 9 999
Съб Яну 18, 2014 7:24 am by Abigail Beckett.

» S02E11.
Чет Яну 16, 2014 7:15 pm by Bass Monroe;

» in a rock and roll band [the spam]
Сря Яну 15, 2014 10:06 pm by Scarlett.

» [this is one wicked road] - Abigail & Carter;
Сря Яну 15, 2014 4:57 pm by Abigail Beckett.

» my sweet baby, i need fresh blood.
Вто Яну 14, 2014 8:33 pm by lora parker;;

» S02E10.
Чет Яну 09, 2014 4:04 pm by Bass Monroe;

» samantha's place, one year ago;
Нед Яну 05, 2014 1:41 pm by Samantha Backfire.

» Опиши настроението си с gif!
Нед Яну 05, 2014 11:38 am by Крис

»  1 years ago
Нед Яну 05, 2014 11:34 am by Крис

let me have my
vengeance
before i die alone
N
един ден всички технологии по света спират. телевизорите вече не излъчват, колите не вървят, компютрите не тръгват – всичко отказва. кой е причинил затъмнението и какво е то всъщност? 15 години след апокалиптичното събитие обществото се е разпаднало, а цивилизацията е в крах. хората се управляват от воюващи групировки и престъпници. човечеството има една последна останала надежда технологиите да проработят отново и тя е във флашка, държана от членовете на семейство матисън. a може и тя да не е единствената? едно е ясно, нищо не е същото и борбата за оцеляване е по-жестока от всякога. към коя фракция ще се включите и готови ли сте да си намерите местенце в този повреден свят? бъдете подготвени, нищо не е такова каквото изглежда и от всякъде дебнат опасности. //форумът е базиран на сериала "revolution" на nbc.

[a year ago] two thousand miles away from heaven

Предишната тема Следващата тема Go down

[a year ago] two thousand miles away from heaven

Писане by Aelita Rubins. on Пет Дек 27, 2013 10:45 pm

Вече две години се скиташе из републиката на Монро. Вече две години бе кучката на всеки, който си платеше. Правеше, каквото ѝ казваха, не задаваше въпроси, не изказваше мнение, не съветваше, не говореше. Кимаше, протягаше ръка към събеседника си и прибираше диамантите, с които ѝ заплащаха щом доведеше някой нещастник, окован с нейните окови. Не поглеждаше назад, защото не я интересуваше, а и не искаше да знае какво ще ги правят тези хора. Нямаше желанието да гледа как ги разстрелват или ги измъчват за информация. Не бе нейна работа и тя не искаше да има каквото и да е общо с тези средновековни методи за вендета. Странното беше, че не мразеше работата си. Диамантите ѝ осигуряваха лукса, доколкото можеше да се нарече лукс топлата стая и поносимата храна в нейното малко апартаментче, някога принадлежало на някаква си журналистка, която отразявала политическите трусове в страната. Понякога - зависи на кого извършваше услуга - получаваше в замяна малки хартиени торбички, в които намираше по-късно бял прах, продукт на сегашната мафия. Хероинът сега бе нещо съвсем различно от това, което бе, когато тя бе малка, а по старите жици, окачени на далекопроводите течеше безспирния поток от протони и електрони, които задвижваха ежедневието. Сега наркотикът бе разменна монета и по-доброто му използване не беше поемането му през носа или венозно, а това да си купиш десет или петнайсет килограма свежо и хубаво месо, домашно уиски и пресни плодове. В спомените ѝ винаги преминаваше като влак, някогашния репортаж по латвийската национална телевизия за някакъв си министър, който участвал в някакъв нарко канал за пласиране на хероин във и извън страната. Човекът бе осъден по бързата инстанция на двайсет години затвор. Сега единственото, което можеше да ти се случи, ако те хванат с пакетче хероин, е да те пребият и да ти го откраднат, за да си купят те свежо месо, домашно уиски и пресни плодове.
Но пък всичките премеждия, всичките "престъпници" в република Монро, които ѝ имаха зъб и заради това ѝ се бе наложило да си измисля прякор на прима виста - всичко това си струваше, когато чу за някакъв ловец на глави, толкова горд и толкова самонадеян, че преспал с една от затворничките си, а след това я стоварил право пред вратите на Монро, където я били изтезавали за измяна срещу републиката. Такива неща се чуваха и се разбираха лесно в техните срещи, още повече, че ловците на глави не бяха чак толкова много. А можеше да се каже, че бяха изчезваща социална група, откакто бунтовниците бяха научили, че използват ловци на глави да дирят базите им, а след това да продават информацията на този, на когото му е удобна и потребна. Бяха започнали да ги изтребват като мухи, просто защото застрашавали тяхната кауза. Друг бе въпросът, че повечето ловци на глави, които тя бе срещала бяха доста против милицията, но нямаха друг начин на препитание.
Та да се върнем на егоцентричния горделивко, който прецакал другарката си по "креватно джудо". Звучеше ѝ прекален много като един нейн стар, стар познат. Като най-старият ѝ познат - човек, който ѝ бе обърнал гръб по някаква странна и необяснима причина или пък бе принуден да я изостави, точно когато нещата между тях започваха да се подобряват. Някогашният ѝ най-добър приятел бе обекта на нейните търсения от доста време и една от главните причини тя да стане това, което бе сега. Не бе обсебена. Просто искаше да знае какво е станало с този човек - олицетворението на всяка една нейна някогашна мечта - и да продължи напред.
А когато научи за точното местоположение на този прелюбодеец, стомахът ѝ започна да пърха сякаш отново бе тинейджърка и седеше пред момчето, с което току ще бе споделила първата си целувка. Бе страшно объркана, защото не го бе виждала от доста време - три години, седем месеца и осем дни, за да бъдем точни. Не знаеше дори дали все още изпитва нещо или това бяха само сенки на отдавна отшумели трепети.
Влизайки в стария хотел, който сега бе по-скоро кооперация, тя промени стъпките си на тихи и бавни, като на тигрица, която се прокрадва иззад някоя апетитна антилопа. Затаи дъх и започна да се изкачва по стълбите, стиснала здраво с две ръце пистолета си.
Чу се тряскане на врата от долните етажи.
Тя се обърна.
В следващия момент гърбът ѝ се срещна с пода, а кожата на шията ѝ - със студения метал на двуостър нож.
Погледна нападателят в очите си икоремът ѝ се сви. Почувства се сякаш щеше да повърне. Пред нея стоеше той. Беше я познал, сигурна беше в това, но острието му все така продължаваше да застрашава врата ѝ.
- Къде ли не те търсих. - Въпреки грубото посрещане, на лицето ѝ грейна най-широката усмивка, на която бяха способни устните ѝ.
>
a bounty hunter


avatar
Брой мнения : 58
Join date : 26.12.2013


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: [a year ago] two thousand miles away from heaven

Писане by Carter R. on Съб Дек 28, 2013 7:42 am

Ако мозъкът му не бе отказал до такава степен да раздава команди на тялото му, Картър вероятно би забелязал нещо крайно неприлично в позицията, в която се намираха в момента. Умишлено я отблъскваше от себе си, когато нещата станеха напечени и съвсем естествено започваха да се сближават повече от нивото, което му бе познато и в което се чувстваше удобно. Донякъде това и продиктува напускането, както и гневът, че не бе пригоден да се справя сам. Той бе свикнал да е добър във всичко, да е на върха, а фактът, че без наличието на електричество е просто кръгла нула го срина до нивото на праха по земята.
Постепенно хватката му се отпусна, а мускулите му се отпуснаха и ножа се отдръпна. Като че ли знаеше, че рано или късно онази констатация щеше да го порази, затова побърза да се изправи преди да го е направила. Държеше на Айлита почти като на сестра, а подобни чувства не изпитваше към друг като че ли. Нито баща си чувстваше като такъв, нито майка си. Втората бе по-скоро необходимост, отколкото родителско тяло, докато първият играеше ролята на име в документите и винаги наличен банкомат. Дори всички онези жени, които се стараеха никога да не му липсва нещо през първите години от детството му бяха манипулирани до лудост и вероятно затова напускаха след месец. Още тогава лесно се отегчаваше и ги сменяше, но на никой не му мина през ума, че прилича на баща си. Картър не изгради характер, а буквално се роди с него, но това бе тема на друг разговор; разговор, който ще проведе със себе си, когато отново се окажеше сам сред пустошта.
- Какво правиш тук? – попита, бълвайки думите една по една, бавно и с равен тон, в който въпреки старанието му се прокрадна цялата каша от емоции. Не бе сигурен, че можеше да ги зададе, изпитвайки само една от тях. В началото бе объркване, което продиктува и отделното изричане на всяка дума. След това изпита облекчение и радост на едно ниво, защото я виждаше отново и значи бе оцеляла. Това момиче се оказа, по-кораво отколкото бе предполагал. Някъде сред тях се прокрадна гняв, защото я виждаше отново. Съвсем безпочвена и необоснована емоция освен ако все още не се бе отърсил от спомена за последната им среща. Тогава бе на крачка от потъпкването на всички граници, макар да не го издаде по нищо. Тогава си позволи да изпусне желанията си от контрол и като че ли не бе само единичен случай, а звярът просто бе очаквал втора възможност и в момента точеше ноктите си в очакване умът му да вземе решение. Ясно бе, че щеше да потисне това желание отново и тогава звярът щеше да го задере отвътре като наказание, че му противоречеше. Но можеше ли да постъпи иначе? Картър се познаваше по-добре от всеки друг. Той не способен на връзка, а и условията не го позволяваха. Един ден бе тук, на другия го нямаше и в крайна сметка симпатичната брюнетка, която не напусна неговата страна през всичкото това време просто щеше да се слее с безформената и безцветна колекция от креватни трофеи.
Защо въобще си позволяваше да го изрича дори на ум? Защо дори го мислеше? Той не изпитваше нещо повече от дълбока привързаност към нея и нещата щяха да си останат по този начин. Нямаше да се променят дори с милиметър. Веднъж постигнал съгласие със себе си, ръката му се стрелна към нея, помагайки и да се изправи след което той моментално я придърпа към себе си в една топла прегръдка и по устните му заигра широка усмивка.
- А ти защо просто не се вслуша в думите ми да не ме следваш? – думите се изплъзнаха, въпреки че съвсем нямаше намерение да ги изрича на глас. Бяха част от малкия му вътрешен монолог, но бе късно да ги върне назад, затова просто щеше да ги игнорира и да не им придава чак толкова голяма важност.
>
a bounty hunter


avatar
Брой мнения : 34
Join date : 27.12.2013


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: [a year ago] two thousand miles away from heaven

Писане by Aelita Rubins. on Съб Дек 28, 2013 8:08 pm

И тя не знаеше точно какво правеше тук. Не знаеше на какво се надяваше. Не знаеше какъв е, не знаеше дали изобщо това ще е човекът, на който тя се надяваше. Нейният план завършваше там, където започваха стълбите за етажите. Не бе отделила време да си мисли какво ще му каже, как ще го погледне, ще има ли трепет или ще има омраза. Дали я помни или вече я бе изтрил от спомените си, така както изтриваше имената на поредните си завоевания. Не се надяваше да ѝ се нахвърли с целувки и прегръдки, не мислеше, че даже ще я удостои и с усмивка или дори с една сричка, но тайничко си мечтаеше да съзре онази негова прекрасна усмивка поне още веднъж. Точно тази усмивка я бе накарала някога преди години да се влюби тайно в него. Приятелството им, противно на всичко, правеше всичко толкова лесно, защото бяха неразделни, винаги заедно. А когато една вечер физическата нужда от докосване бе станала прекалено голяма и за двамата, те се бяха отдали на скрити желания и вопли, които сякаш вече бяха избледнели на сутринта.
А каква сутрин беше само. Завивките бяха студени, а от него нямаше и следа. И три години нямаше следа.
Накрая го намери.
Какви спомени само! Последния ѝ жив спомен за него бе как прокарва нежно опакото на пръста си по голата ѝ шия, а след това заспива, опиянена от леката миризма на одеколона му.
Странно ли беше, че когато той бе надвесен над нея, миризмата бе същата? На онзи одеколон, който носеше преди толкова много дни. Неочаквани трепети се зародиха в неспокойното ѝ сърце и тя трябваше да се съсредоточи върху застрашващото целостта на гърлото ѝ острие, за да си избие мислите отпреди сто лета за него.
Когато я изправи и я прегърна, изведнъж се успокои и забрави всичко, сякаш тези три години и нещо изобщо не бяха изминали, сякаш последната ѝ среща е била едва вчера.
След като я пусна, той погали гальовно косата ѝ, а след това седна на стълбите на стария хотел. Тя го последва без покана, но такава не бе и нужна, защото когато бяха заедно те се допълваха идеално. И това бе факт, установен много преди първите трепети на любовта да зареят изпод кожата на Айлита.
- А ти защо просто не се вслуша в думите ми да не ме следваш? – Попита той и облегна лакти на горното стъпало. Последва малка усмивка, която сякаш бе отражение на усмивката на Ева.
- Знаеш, че не играя по ничии правила. – Странно бе, че го каза, при положение, че нейната работа бе да намира хора, които други хора искат да убият, или да изтезават. Бе някак странно как работата ѝ толкова противоречеше с нейния характер и как тя бе толкова добра в нея. Интересно ѝ бе как той бе стигнал до този занаят.
- Търсих те, затова съм тук. Намерих те. Ако помниш – бях доста добра в това да те намирам едно време.
Не знаеше как, но спрямо реакциите му, тя прецени, че за него тя не е нищо повече от малко момиче, което някога е била негова най-добра приятелка. Нещо във физиономията, в начина, по който тя почувства прегръдката им, ѝ подсказа, че той отдавна е забравил всяко друго чувство спрямо нея. И това я смаза мъничко. Колкото и да бе самостоятелна, нещо в този човек я караше да бъде зависима от неговата подкрепа и неговото одобрение.
- Как прекара последните три години? – тъжната ѝ усмивка казваше всичко. „Надявам се, че съм ти липсвала.“
>
a bounty hunter


avatar
Брой мнения : 58
Join date : 26.12.2013


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: [a year ago] two thousand miles away from heaven

Писане by Carter R. on Съб Дек 28, 2013 9:00 pm

Всъщност не помнеше дори да я бе молил. Може би ако я изчака да се събуди и заявеше намерението си да замине, Айлита нямаше да го последва. Знаеше, че обаче тогава не би имал силите да си тръгне и то не поради привързаност, а защото бе по-болезнено да види болката в нейния шоколадов поглед, отколкото да изчезне. От това също го заболя, защото осъзна допуснатата грешка, както и факта, че я заряза по същия начин, по който и много други, които обаче не можеха да се мерят с нея.
Думите ѝ го разведриха. Да, наистина бе добра в откриването му. Малко след Затъмнението тя цъфна на вратата им. Не очакваше да я види, въпреки че не бе неочаквано. Положението не бе толкова трагично, в каквото го превърна съзнанието му. Липсваше цунами, липсваше сблъсък на астероид със Земята, липсваше нещо фрапантно и ефектно, което да превърне света в руини за секунда, за да очаква повече да не я види. Краят на света съвсем не бе онова, което го очакваше да бъде. Нещата се случваха твърде мудно. Въпросът разкъса тези мисли и превзе сцената. Погледът му се стрелна обратно в нейна посока само за да прочете всички онези неизказани думички. Правеше го, защото я познаваше по-добре дори от самия себе си. Дори не изпитваше желание да се опознае, въпреки че сега имаше възможност предвид, че липсваше какво да окупира съзнанието му през по-голямата част от времето.
- Ти винаги ще имаш отредено място в мислите ми, Ая. – почти прошепна, защото не бе нужно да говори по-високо, когато тишината ги обръщаше, а тя бе до него, отмествайки един кичур, който тя неволно бе прехапала, назад. Незнайно защо се досети за този прякор. Той бе твърде стар. Датираше от времето, в което привикваше към специфичното произношение на името ѝ, а не изпитваше привързаност до такава степен, че да се насили да го запомни. Тези две букви една до друга се помнеха лесно и се изричаха дори по-лесно и не бяха нещо лигаво, което не би ѝ отивало. Тя винаги бе била по-различна от другите момичета и това Картър забеляза още със запознанството им, а по-късно и със задълбочаването на това приятелство. Тя не се натискаше да влезе в леглото му, дори не се очароваше от бляскавото бъдеще, което съдбата бе била добра да му уреди, пращайки го в семейството на господин и госпожа Ротенберг.
Думите се оказаха недостатъчни. Картър я придърпа обратно в ръцете си и позволи на главата ѝ да се отпусне върху гърдите му. Не бе нещо ново, макар да се прокрадна един такъв оттенък. Може би защото вече границата бе размита и бе трудно да я приема като сестра, когато бе спал с нея. Продължаваше да държи на нея обаче, пукаше му за нея. Действително имаше моменти, в които се сещаше за нея и се чудеше какво прави, чудеше дали е оцеляла. Това реално бе първото има разделяне за толкова дълго време и едва през него най-осезаемо разбра колко значи за него тя и колко глупаво от негова страна бе си тръгне по този начин. Устните му за момент се спуснаха и докоснаха до косата ѝ.
- Аз… - започна, но спря. Не знаеше как да го каже. Не знаеше дори какво точно искаше да каже. Знаеше единствено, че трябваше да каже нещо. Тишината го караше да си задава твърде много въпроси , да създава твърде много сценарии в главата си, да мисли твърде много над всичко, а той не бе такъв по природа. Действаше повече отколкото мислеше, но с нея инстинктите винаги го предаваха и той не знаеше какво да направи, затова оставаше вцепенен.
- Аз не.. Бях глупак. Съжалявам. Сгреших. Не биваше да си тръгвам по този начин. – избълва на един дъх и млъкна за кратко. Последва тиха въздишка и брадичката му се отпусна върху главата ѝ. – Радвам си, че си добре.
>
a bounty hunter


avatar
Брой мнения : 34
Join date : 27.12.2013


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: [a year ago] two thousand miles away from heaven

Писане by Aelita Rubins. on Нед Дек 29, 2013 7:39 pm

Краткото обръщение, който той ѝ бе измислил погъделичка съзнанието ѝ и я накара да се върне в началото на онова лято, когато всичко изгасна окончателно. Тя все още имаше затруднения с английския, все още когато говореше, използваше латвийски за трудните думи, а името ѝ сякаш бе невъзможно за произношение от околните. И така младия Картър ѝ измисли прякор, толкова простичък, но толкова красив, че двамата веднага станаха първи приятели. Можеше да се каже, че той бе първия ѝ истински приятел в този нов свят, единствения който я приемаше такава каквото наистина беше. Това обръщение бе като песен за ушите ѝ.
И все пак, тя не знаеше къде се намира в момента... Не, не, не като "аз съм изгубена, не знам какво да правя с живота си". Тя бе намерила призванието си прекалено отдавна. Тя наистина не знаеше къде се намира. Знаеше само, че седеше в сградата на някакъв си отдавнашен хотел в някакъв град, който западнал малко след Затъмнението. Нямаше си и на идея кой можеше да се крие зад тези врати, а тя имаше достатъчно хора, които не я харесваха. Милицията редовно правеше някакви проверки, свързани с нея, защото си мислеше, че подкрепя бунтовниците. Те, от своя страна, редовно ѝ вдигаха мерника, защото се изхранваше с това да носи главите и други части от телата на отделни техни дейци. Нямаше нищо против каузата им, напротив, искаше да види САЩ да се изправи на крака отново, но пък имаше много против това да умре от глад. Едно грешно споменаване на името ѝ на неподходящото място и тя можеше да бъде заобиколена и от двете страни и да бъде хваната в кръстосания огън. Та затова си бе измислила псевдонима.
- Шшт! - тя постави пръст пред устните му. - Наричай ме Ева. Или поне докато не отидем някъде, където не могат да ме чуят.
Шепотът ѝ сякаш бе също толкова силен като камбанен звън или може би просто тя бе параноична. Айлита Рубинс бе една от най- параноичните жени на тази планета може би. Бе свикнала да живее в тъмното, да се движи без да се чува дори дъхът ѝ, да бяга без да се чуват стъпките ѝ, да живее на дадено място бяз дори да бъде усетено нейното присъствие. Щяхте да кажете, че се криеше по-добре и от бунтовниците. Ами налагаше се - налагаше се, когато работата си бе да издириш военен престъпник, който е бил трениран като Военоморски пхотинец преди Затъмнението. Налагаше се да бъде невидима. А в този коридор тя бе като неонов знак в нощта. Още повече, че не знаеше кой живее в изоставените хотелски стаи.
- Заведи ме в стая си. - Тя стана, изтупа прахта от стъпалата, полепнала по крачолите ѝ. Подаде ръка на Картър, а той я пое и двамата бавно започнаха да се изкачват по стъпалата към стаята на мъжа.
Ключът влезе в ключалката безпроблемно и Ева последва Картър с тиха крачка. Тъмната стая се осветяваше от два прозореца, който внасяха достатъчно количество дневна светлина, че да не се препънеш в собствените си крака. Помещението бе обзаведено като типичен хотел - бе обширно, но някак си всичко бе натъпкано на едно място, така че да те карат да се задушаваш, сякаш някоя копринена дамаска и раирани възглавници се бяха съюзили, за да те удушат. Имаше двойно легло на единия край на стаята, а от двете му страни две нощни шкафчета, на които седяха два фенера, вместо някогашните нощни лампи с абажур. От другата страна имаше едно канапе, на което му правеха компания два фотьойла в не толкова добър и запазен вид, а по изскубнатите кабели, изскачащи нас масичката до стената, Айлита прецени, че някога е седял телевизор.
Картър заключи след Ева и след това се облегна на края на леглото.
- Виж, Картър, няма нужда да ми се обясняваш или да се извиняваш. Ти си отговорен само за себе си, още повече в свят като този. Не ми дължиш нищо.
Лека усмивка се разстели на лицето ѝ, когато седна и погали рамото му. – И аз се радвам, че си добре. Разкажи ми, Картър, за трите години.
>
a bounty hunter


avatar
Брой мнения : 58
Join date : 26.12.2013


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: [a year ago] two thousand miles away from heaven

Писане by Carter R. on Нед Дек 29, 2013 9:11 pm

- Ева значи? – попита и по устните му отново заигра онази чаровна усмивка. Това име бе банално и крайно неподходящо за нея, въпреки че за момент му се стори идеално. Без причина, просто така. Това обаче не промени факта, че бе банално и неподходящо. Не бе от религиозните и открито заявяваше, че въпросната библейска госпожица не му се нрави. Като че ли именно от нея тръгна всичко; тоест неговото отношение към жените. Не че някой някога му повтаряше легендата за ябълката на раздора и прогонването на Адам и Ева от Рая. Само че се чувстваше по този начин, докато майка му отправяше тихи молитви към небесата. Жената също никога не бе проявявала особена привързаност към религията, но Картър знаеше, че дядо му по тази линия е бил свещеник и донякъде това обясняваше защо жената толкова горещо умоляваше каквото там съществуваше като сила, лик или светлина на небето да върне животът в познатите им граници и обещаваше, че ще се изкупи всичките си грехове, както и неговите и тези на баща му. Не че и двамата заслужаваха подобна саможертва и това като че ли бяха единствени моменти, в които пожела да я прегърне и утеши и да се прояви в светлината на примерен син; въобще като син.
- Нямам какво да разказвам, Ая. Вероятно знаеш всичко предвид средите, в които си затънала точно като мен. – продължи след кратко мълчание и премести поглед към масичката, отдавна изгубила своя телевизор. Чудеше се кой ли го бе взел и с каква цел. Едва ли още имаше ентусиасти в надежда електричеството магически да се появи, макар че бе чувал странни неща в последно време. Носеха се слухове за възможности тока да бъде върнат, както и такива за необясними появи на ток за няколко секунди. Той обаче опитваше да страни от тези мисли, защото те го караха да се надява, а реалността тогава се оказваше по-болезнена. Затова и опитваше да не мисли за нея през тези три години. Опитваше да не мисли за реакцията, когато е осъзнала, че е тръгнал без да каже нещо, както и дали е добре или какво прави. Не искаше да си създава илюзии, че е добре или че е приела всичко като нормално, както и че сигурно е намерила някой, който да я държи с нея с  дузина идеи по-добре от него. Не искаше да очаква, че когато се видят отново може би ще има някакво мижаво подобие на семейство или поне хора, с които се чувства у дома, колкото и невъзможно да изглеждаше предвид обстоятелствата. Очакванията бяха гадно нещо. Те носеха болка, защото човек се привързваше към тези мисли и те започваха да изглеждат реални, а след това винаги се оказваше, че реалността е всичко, но не и тези очаквания и тогава болеше повече отколкото ръждиво острие да прониже кожата ти.
- Сигурно си чула за Мини, щом сега си тук. – бе последното, което каза по темата, а ръката му се плъзна по прокъсаната покривка на леглото и улови нейната. Просто имаше нужда да то направи. – Нека не говорим за това, става ли?
Докато изрече думите, устните му намериха нейните. Направи го от нужда, от необходимост. Разговорите не бяха силната му страна. Биваше го в действията, но не можеше да подходи с агресия спрямо момичето, което представляваше единствената, която допусна до себе си при това почти веднага след запознанството им. Не искаше да стига до това. Обеща си повече да не се стига, но бе единственият вариант. Пред погледа му се завъртя познатата ситуация от преди три години, която бе на път да се повтори и Картър се отдръпна.
- Това е лоша идея… Не биваше да идваш, не биваше да ме търсиш. Просто си върви, Ая.
Учуди се от апатията, с която изрече тези думи. Все едно не говореше на момичето, което бе като негова сестра, а на стара позната, която просто искаше да си припомни старото време в неговата компания.
>
a bounty hunter


avatar
Брой мнения : 34
Join date : 27.12.2013


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: [a year ago] two thousand miles away from heaven

Писане by Aelita Rubins. on Пон Дек 30, 2013 8:16 pm

-Трябва да кажа, че не съм изненадана, - рече тя и потръпна, защото дежа-вуто вече започваше да тежи в съзнанието ѝ.
Защо ли? Защото го познаваше. Познаваше неговите навици, неговото държание, неговите спомени и неговите страхове. И един от тях неизменимо бе тя, по някаква необяснима причина. Винаги изчезваше след като станеше нещо голямо межу тях. След първата им целувка той избяга като малко момиченце след среща с голям паяк в банята и не се появи в следващите няколко часа. А колко бързо само ескалира положението! След първия им път заедно той избяга, но не за три часа, а за три години. Знаеше за отношението на баща му към жените, но никога не бе очаквала да бъде жертва на това държание от страна на Картър. Но след като той бе изчезнал, тя спря да се надява, че нещо изобщо може да стане между двамата.
Трябваше да каже, че макар да не бе изненадана и че макар една част от нея да го бе очаквала, реакцията на Картър мъничко я пречупи и съсипа. Още повече я съсипа факта, че я целуна преди това. И всички целувки и всички мъже, с които бе прекарала нощите си през трите години, в които той липсваше, не можеха да се сравнят с неговите устни върху нейните и чувството от неговото докосване. Чувстваше се като влюбена тинейджърка и май не бе чак толкова далеч от това състояние. Все пак, кой човек щеше да търси креватното си другарче в период от три години, ако не бе влюбен в него. Или поне обсебен. А Айлита бе сигурна в душевното си здраве.
- Разочарована, но не и изненадана. – Тя сви устни и се почувства сякаш говореше на себе си. Извърна поглед към Картър, сякаш за да провери, че не бе изчезнал отново, но той си бе там – не бе мръднал дори сантиметър и все пак тя се почувства толкова далеч от него. – Все пак, начина по който те окрих... Мини... Трябваше да знам, че ще си същия.
Знаеше как можеше да го нарани. Само със споменаването на една единствена дума можеше да го съсипе, да пречупи каквато самоувереност бе останала в него, да го накара да сведе глава надолу и да се подчини на всяка една дума. Само и единствено трябваше да му напомни за ролята на баща му в неговото израстване и колко много приличаше той на него. Както по външен вид, така и по държание. Но всяко напомняне на този факт, всяко доказателство, че крушата наистина не пада по-далеч от дървото, го сриваше както физически, така и духовно.
- Знам, че не си ме карал, да търча подире ти, но имай поне малко ум и си помисли поне за секунда през колко кръга на Ада съм минала, че да намерия жалкия ти задник, Картър!
Ая стана от леглото и се изправи пред него. Той я последва. Колко по-дребна бе от него. Стоеше право пред него, но вместо лицето му, очите ѝ срещнаха гърдите му. Изведнъж ѝ се прииска да го удари. Да го удря толкова силно и толкова продължително, че всичко през което бе преминала, за да го намери се изпари от съзнанието ѝ и я обземе сладка умора.
- Не ти ли е неудобно да ме изритваше така, още повече, че ти ме целуна? Не съм дошла тук, за да търся нещо невъзможно между нас, Картър. Търсих те, защото ми пука, защото си един от най-старите ми приятели.
И след това ръката я засърбя. Това, което последва сякаш се случи някак си отстрани, сякаш не Айлита замахна със собствената си ръка, а някой друг му удари плесница.
- Научих си урока да не очаквам нищо повече от това, което предлагаш!
>
a bounty hunter


avatar
Брой мнения : 58
Join date : 26.12.2013


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: [a year ago] two thousand miles away from heaven

Писане by Carter R. on Вто Дек 31, 2013 11:43 am

Заслужаваше го. Дори бе малко предвид наглостта му. Картър заслужаваше много повече от това и бе готов да остане безучастен и да позволи на Айлита да си отмъсти за всички онези пъти, в които я бе наранил. Приятелите не правеха това. След тази констатация последва втора, която бе дори по-болезнена. Щом не го правеха, то значи през всичкото това време той не бе истински приятел, нали? Мисълта, че се е заблуждавал, че са приятели и просто я е използвал като всички останали, за да не се чувства зле, бе ужасяваща. Всичките приятели на баща му бяха използвани. Част от тях бяха негови приятели, защото ги заплашваше с уволнение и това бе просто един начин за спечелване на приятели.
- Тогава защо си тук? – попита с равен тон и отново впи светлия си поглед в нейния. – Сама каза, че си била наясно, че съм същия. Да не мислиш, че появата ти ще ме промени като с магическа пръчка? Тогава бях безчувствено копеле и сега съм такъв. Затъмнението не успя да ме промени, а ти очакваш, че ти ще го направиш. Не си чак толкова глупава, Айлита.
Противно на очакваното с всяка следваща дума Картър чувстваше все по-малко болка. Някъде назад в съзнанието му се прокрадваше мисълта, че тези думи бяха твърде сурови и неподходящи спрямо нея, но просто трябваше да ги изрече. От доста време насам не я разбираше. Все едно тя искаше нещо от него, но не му споделяше какво е то. Просто очакваше да се досети сам и всяка стъпка, която той предприемеше я караше да бъде недоволна. Мислеше, че се чувства пренебрегната, защото обръщаше внимание и на други, затова и си позволи да я целуне, а след това и да спи с нея, но и това не допринесе за възвръщане на душевния му мир. Остана си все така изнервен отвътре от тази нейна потайност. Вероятно това отчасти продиктува заминаването му. Когато бе далеч от нея, той се чувстваше спокоен. Мислите му не бяха хаотични, а бистри и можеше да върши работата си както трябва, както и да бъде от полза за самия себе си, когато се налагаше да оцелява. Айлита се появи и в първите секунди се радваше да я види. Тя действително му липсваше, но в следващите десет минути това чувство за безпомощност се завърна.
- Какво искаш от мен? Просто кажи. Ще ти го дам и е по-добре да си тръгнеш. – в крайна на изречението гласът му прозвуча като рев на ранено животно и той се чувстваше точно като такова. Познаваше се добре, както познаваше добре и нея. Имаше смътно усещане какво бе онова, което се въртеше из нейната глава и знаеше, че точно това не можеше да даде. Понякога тя можеше да бъде крехка и ранима, способна да позволи на чувствата си да надделеят, докато той бе устроен по извънредно примитивен начин и вероятно затова се чувстваше толкова добре в кожата на псевдоубиец. Може би мястото му дори не бе в тези редици, а трябваше направо да потърси място в редиците на милицията. Тогава бе убеден, че тя би се отказала да го търси. Може би трябваше да го направи след тази среща, но знаеше, че няма, защото вътрешно щеше да се надява на поне още една и след нея още една, защото не можеше с лека ръка да загърби тази част от живота си. - Познаваш ме… Аз не съм добра компания за теб, Ая. Единият вариант е да си тръгнеш, а другият историята да се повтори и аз да изчезна. Аз лично предпочитам първия вариант. Аз... Не те изритвам. Предпазвам те. От себе си.
>
a bounty hunter


avatar
Брой мнения : 34
Join date : 27.12.2013


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: [a year ago] two thousand miles away from heaven

Писане by Sponsored content

>

Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото

- Similar topics

Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите