[а month ago];;

by **lora parker;;** Съб Дек 28, 2013 7:25 pm

Лора отвори очи. Намираше в килия. Затвор.
Изправи се до седнало положение. Болката в главата и' беше зверска. Но в момент като този имаше по - неотложни проблеми.
Къде, по - дяволите се намираше? Започна да разтрива главата си в опит, да намали болка и да си спомни случилото се. Денят, който последно помнеше, бе денят когато трябваше да атакуват една от базите на Монро... Клър лежеше в безсъзнание под нея и.. силна болка в областта на слепоочиетито и след това всичко потъна в мрак. Тя погледна лявата си ръка и видя засъхналата кръв.
-Мамка му! - каза Паркър. - ръката и' тутакси се спусна към ботуша и'. Ножът го нямаше. Естествено, че го нямаше. Как ака биха я затворили със оръжие.
Колко време е била в безсъзнание? Къде изобщо беше? Ами другите? Дали и тя бяха в килия като тази? Изобщо дали някой освен нея, беше оцелял?
Отпусна глава назад. Трябваше да намери начин да избяга. Просто трябваше. Не можеше да стои тук. Започна да оглежда тялото си за щети. Няколко протърквания около ребрата и рана на лакътя. Като цяло нищо особено. После погледна китките си. Имаше следи от белезници. Това я доведе до мисълта, че не е близо от мястото където са тя е изпаднала във безсъзнание.
Влезе мъж във нещо като униформа. Погледът ми веднага се стрелна към лявата му ръка и видя, жигосаното му място със буквата "М".
"Монро."- думичката, която изникна във съзнанието и'.
-Значи най-сетне си будна. А, скъпа?
-Всъщност ми се ще да не бях. Така нямаше да ми се налага да гледа грозната ти мутра, скъпи.
Войникът, не остана особено доволен от отговорът и'.
-Внимавай с езикът, момиченце.. Че току виж си пострадала повече от колкото ще пострадаш. Чудно ми е колко ли време ще отнеме, докато успеем да те пречупим.
Последователя на Монро, се приближаваше все повече и повече до нея. Лора се изсмя.
-Не ме е страх нито от теб, нито от Монро, а още по-малко и от методите му за насилие.
-Не мислиш ли, че си твърде самоуверена?
-Ни най-малко. Само едно ми е чудно. Ти за колко време загърби родината си и стана поддръжник на Монро?
Тя насочи погледа си към белега на ръката му.
-Това не ти влиза в работата. Ставай!
Изкрещя и я хвана за ръката. Паркър още трудно се държеше на краката си, но това не беше от особено значение за войниците които я задърпаха между килиите. Въведоха я във тъмна стая. Нямаше нито един прозорец. Само един стол и една маса, върху която имаше няколко свещи и голямо парче плат в което беше увито нещо. нещо, което Лора се съмняваше, че искаше да разбере.
Сложиха светлокосата върху стола и я завързаха. Чувството не беше от най-приятните.
-Ще си платите за това! Обещавам ви!
Изкрещя тя след двамата грозници, които напуснаха стаята оставяйки я съвсем сама. Мозъкът и' работеше н пълни обороти. Много добре знаеше какво ги правя на места като това. Колко много от приятелите и' бяха изтезавани от смърт на този стол .. всъщност не беше сигурна дали искаше дори да си помисля за точният им брой. Размърда се, но въжетата бяха твърде стегнати. И как иначе? Минаха около десет минути. Десет тежки минути, през които дишането на Лора ставаше все по-накъсано, а сърцето и' биеше все по лудо. Накрая през вратата влезе някой. Мъжка фигура, но беше прекалено тъмно, за да може Лора да види лицето му. Накрая се приближи достатъчно, за да може свещите да го огреят. Единственото което момичето успя да направи бе да ахне.
-Здравей, Лора.
Няколко секунди Лора стоеше на едно място и го гледаше, без да продума накрая с трептящ глас.
-Нейт? Но .. как е възможно? Мислех, че си ..
-Мъртъв? Не. Просто взех печелившата страна. Би трябвало да последваш примера ми.
В нея се надигна гняв. Как бяха стигнали до тук? Натаниел, онзи който спаси живота и' няколко пъти, сега стоеше пред нея, със жигосана ръка.
-Ах ти кучи сине!
Изкрещя със всичка сила.
-Не си прави труда да викаш, никой не може да те чуе, а дори и да те чуе едва ли ще ти помогне. А сега, кажи ми къде преместихте лагера на бунтовниците. Освен ако не искаш да те заболи. И то доста.
-Как можа да го направиш, Нейт? Да минеш на тяхна страна! ЖАЛЪК СТРАХЛИВЕЦ!
В следващата секунда, тежкия юмрук на Нейт се стовари върху лицето и'. Болката беше наистина доста силна.
-Никога, ама никога не ме наричай страхливец!
Натаниел, вече ядосан се насочи към масата отваряйки плата. Вътре имаш ножове с различни остриета и различна големина. През това време, Лора изплю плюнка със солидно съдържание на кръв. Усети, че и устната и' беше цепната. Определено щеше да бъде един доста тежък ден. Преглътна поглеждайки ножовете.
-Е, с кой искаш да започнем? -ръката му премина над остриетата. Хвана един от към средата, със среден размер, който изглеждаше доста остър и се приближи до лицето на Лора.- Знаеш ли? Този ми е любим. С такава лекота може да разрежи всичко.
Ножът тъкмо докосна кожата на бузата на брюнетката, когато вратата се отвори отново.
-КАКВО?- извика, Нейт, обръщайки се. - Не виждаш ли, че имам работа?
-Монро иска да я види.

by **Bass Monroe;** Съб Дек 28, 2013 8:25 pm

Милицията на Монро рядко взимаше пленници от редиците на бунтовниците, но сега обстоятелствата ги задължаваха.
Бас пренебрегваше принципите на които бе изградил ценностната система на своите подчинени по простата причина, че висшата цел бе много по-важна. Заради нея бе готов да направи една дузина изключения, че и още толкова отгоре.
Не го интересуваше как изглежда от страни или какво ще си помислят хората. Та той бе Себастиан Монро, страховитият президент стоящ над цяла армия от изтънчени главорези. Никой не можеше да му се противопостави и опиташе ли веднага срещаше терминиране. Бас мачкаше всички, които си позволят да възстанат срещу него, но ситуацията не бе абсолютна. Само едно изключение се усещаше в нея и то естествено носеше името Майлс Матисън. Въпреки предателството продължаваше да го именува като свой най-добър приятел, брат. Заради него бе готов на всичко и за това с радост обръщаше света с краката нагоре; търсеше го под предтекст че иска да му отмъсти, когато истината бе че просто държеше да го има отново до себе си. Принадлежаха заедно, рамо до рамо. Нищо не можеше да промени този факт и Монро не можеше да се бори срещу него. Колкото и остро да гореше в него предателството продължаваше да протяга ръка напред; беше готов да забрави и прости всичко стига Майлс да сложи край на агонията. Трябваше да се върне, трябваше да са отново заедно. Техният непобедим тандем срещу света и нищо друго; така както бе още от момента в който за пръв път бяха срещнали погледи. Само на него можеше да повери най-съкровените си мисли и едва ли на планетата съществуваше друг, който да го разбира на същото ниво. От момента на предателството в душата на Бас се бе появила дупка с точните размери на Майлс. Нищо не можеше да я запълни докато другият мъж не се върнеше обратно и не заровеха враждите.
Знаете ли кое бе смешно? Понякога се хващаше, че несъзнателно го търси из лагера. Осъзнаеше ли какво прави винаги посягаше към забрава посредством спиртни напитки. Напоследък пиеше прекалено много, но това бе единственото лекарство срещу спомените. Помагаше му да забрави колко е изгубен без успокояващото присъствие на най-добрият му приятел и да намери безпаметни сънища. Дори сега бе застинал с чаша в ръка, но мислите му блуждаеха прекалено много за да успее да погълне и малка част от съдържанието й. Продължаваше да се връща към надеждата, че има възможност да е напипал следа към Майлс. С плененият бунтовник му се отваряха много възможности и нямаше търпение да измъкне информация. Някой със сигурност ще знае нещо за Майлс, човек като него не оставаше инкогнито за дълго. Бяха го надушили, че се е движил в бунтовнически среди и Монро по-страстно от всякога се бе хвърлил по петите им. Днес желанието му да се сдобие с източник на енергия щяха да останат на заден план; посвещаваше нощта на шанса да научи местоположението на старият си познайник. Дали групата, която хората му бяха атакували знаеше нещо? Дори и пленникът да не гореше от желание да говори Монро имаше търпението да пречупи всякакви прояви на воля. Разполагаше с всякакви изчадия, които да разбират от изтезания и в момента масите около него бяха пълни с инструменти. Повечето имаха зловещо излъчване и металът изглеждаше добре лъснат; собственикът очевидно се грижеше с много любов за личните си вещи. Талантът да причинява болка бе нещото, което му бе помогнало да се издигне сред ранковете на милицията и Бас обичаше да възнаграждава добре онези, които му носеха някаква полза. На точно тази отрепка осигуряваше редовни жертви и помещение в което спокойно да се отдаде на своето "изкуство". До сега като че ли не бе имал провал, но услугите му се пазеха само за упорити магарета. Бас искаше първо да разпита без да използва насилие и за случая с пленника щеше да има няколко спокойни минути.
Вълнение ли започваше да усеща в себе си? Определено бе някаква подобна емоция и тя се смесваше с надежда. Искаше наистина да се окаже, че е една стъпка по-близо до Майлс. С неговият късмет бе малко вероятно, но нищо не му пречеше да се надява. Нали за нея казваха, че умира последна? Надяваше се да е така; изначално не бе очаквал да разполага с нея след смъртта на сина си. Щом ставаше въпрос за Майлс очевидно нищо не бе достатъчно, той наистина изкарваше на яве странна смесица от емоции.
Вратата се отвори рязко, но Монро не мръдна от стола. Беше се разположил на него с тяло изнесено напред и така тялото му вдъхваше респект. Подсказваше за силата, скрита и в мускулите и в разума и ясно доказваше статуса му на човек с много власт. Беше хищник и очакваше своята жертва - знаеше, че ще я докарат от стая подобна на тази и посветена на същата цел. Нещото, което не бе предвидил е че пленника ще е от женски пол. Това не променяше нищо, естествено. Щеше да получи същото отношение, защото на Монро реално не му пукаше. Искаше да получи само информацията и щом се добереше до нея щеше да заличи преносителя.
- На куката. - заповяда и мъжете, които бяха довлачили жената се подчиниха. Вдигнаха тялото и го провесиха да виси на кука от тавана. Само краката висяха свободни, но нищо не бе в техният радиус. Малко време щеше да е необходимо на жертвата за да изгуби координация; белезниците около китките вече се впиваха болезнено в плътта и пречеха на оросяването. Колкото и борбен дух да извадеше пленницата рано или късно физичните закони щяха да я надвият и тогава нейните мъчители щяха да започнат славните си дела.
Монро не планираше да остане за дълго; искаше да я разпита и да й даде шанс да си спечели бърза смърт. Срещнеше ли отказ просто щеше да я остави на изтезанията и всички онези хора, които отговаряха за разпитите. Те щяха да му кажат ако знае нещо и така проблемът щеше да се види приключен.

by **lora parker;;** Съб Дек 28, 2013 10:05 pm

Лора съвсем се обърка. Защо Монро искаше да я види? Всъщност, не това беше важното. Важното беше, че сега при малко повечко късмет, щеше да успее да избяга, дори и да убие Себастиан. Това беше мечтата и' от няколко години насам. От както хората му убиха семейството и', тази мечта се беше превърнала в цел. А сега целта беше на път да се осъществи, но по грешния начин.
Със Натаниел се гледаха на кръв, когато друг мъж някъде на възрастта на Лора застана зад нея и я отвърза. Паркър все още не беше възстановила силите си, за да реагира по адекватен начин и преди да се усети ръцете и' отново бяха закопчани със белезници. Нещо в нея, отново кипна и когато мина покрай Натаниел му се изплю в лицето и каза:
-Ще съжаляваш, Нейт! Ще си платиш за предателството! И се заклевам, че лично аз ще те убия! Те убиха жената ти! ЗАПОМНИ ГО!
Излезе от вратата, ритайки във въздуха в опит да се измъкне от здравата хватка, на мъжа, но без резултат. Поведоха я във коридор, пълен със стаички като тази. От няколко от тях, тя чу жални викове. Чак сега си даваше сметка, в какво всъщност се беше забъркала. Най-вероятно това бяха подземията, защото когато се качиха нагоре по стълбите, през големите прозорци нахлуваше силна, слънчева светлина. По нея, Лора можеше да отсъди, че беше ранен следобед.
Влязоха във помещение, същото като предното. Единствената разлика, бе сегашното имаше по прозорец, и много повече инструменти, за измъчване. Сърцето на брюнетката се сви. Сякаш вече усещаше бъдещата болка. Страхът нахлу във съзнанието и', заедно със поредната доза гняв. Пред нея стоеше мъжът, виновен за смъртта на двете и' сестри, брат и' и родители и'. Това не беше нещо, което се прощаваше лесно. Погледът и' се насочи право към него, но той сякаш не искаше да я удостои със същото. Щом влязоха, дори не помръдна. Не реагира. Възможно ли беше човек да бъде толкова сдържан? Лора се замисли, дали той изобщо е очаквал жена? Не, че имаше някакво значение за нея. След това проговори. Само една единствена заповед. "На куката." Погледът и' се стрелна към тавана и видя кука, висяща от там. От тук нататък се досети какво следва. Тялото и' изведнъж се изпълни с адреналин и започна да се бунтува, но без успех. Мъжете бяха много по-силни от нея и я вдигнала, оставяйки я да виси върху куката. Белезниците се впиха още по-яростно и болезнено във плътта и'.
Монро даде знак, на мъжете да напуснат. Сега бяха само те двамата. Мъртвешката тишина настанала наоколо, започна да я влудява. Той просто стоеше, докато тя се мъчеше.
В главата и' отново изникнаха всякакви мисли касаещи се до Себастиан. Дали той изобщо знаеше, че е причината за смърта на семейството на Лора?
"Едва ли." каза си тя.
В този момент всяка фибра от тялото и' искаше да му се нахвърли, да вземе един от всички онези ножове .. или може би всичките и да ги използва върху лицето му, до такава степен че да го обезобрази напълно и никой да не го познае. Мразеше факта, че беше безпомощна точно в момент като този.
Реши, че трябва да каже нещо. За нещо от сорта на "убий ме още сега, нищо няма да ти кажа.", отпадаха. Със сигурност, щеше да получи отговор като "О, да. Ще го направя, но първо ще страдаш много."
-Нищо няма да ти кажа.
Каза и изпъшка. Гледаше да не мърда кой знае колко много. Трябваше да пести силите си.
-Знаеш ли, не очаквах, че Себастиан Монро ще е точно. Такъв очаквах нещо повече, за човек убил толкова много хора, включително и семейство ми. Но едва ли ги помниш. Защо ли би запомнил две малки руси момиченца, момче, със поразително сини очи и двама родители, готови на всичко за да спасят семейство си.
Нямаше начин просто да не изтъкне това. Мразеше го, от дън душа. Тогава срещна погледа му. Тя го гледаха със такава ненавист, а той изглеждаше толкова слабо заинтересован, че е убил най-ценното и', че и' се прииска да му изтръгне очите.
Отново се разлюля на куката. Белезниците започваха да я стягат все повече и повече със всяка изминала секунда.
"Някой ден.. Някой ден, местата ни ще бъдат разменени."
Лора, нямаше да позволи да умре. Не и днес. Не и от ръката на Монро. Не можеше да си го позволи.
-Изобщо не ме е страх от теб.
Повтаряше го за втори път в рамките на около час. От части беше истина. Не можеше дори да си представи каква болка я очакваше.

by Sponsored content

[а month ago];;

[а month ago];;

Re: [а month ago];;

Re: [а month ago];;

Re: [а month ago];;